Бойко Василев, "Панорама": Българската журналистика е като филм на Гай Ричи

Бойко Василев, "Панорама"
Сподели

"Дневник" започна серия разговори с журналисти. В годината на постистината и в свят, в който фалшивите новини имат все по-голямо влияние, в обърканата българска медийна среда, сред скандали и атаки срещу журналисти, медии, собственици, говорим с автори и водещи доколко свободни са българските медии, какво е цензура, има ли автоцензура, прави ли опити властта да упражнява контрол над работата им, как, какво ги мотивира да продължат.

Днес ви срещаме с водещия на "Панорама" Бойко Василев.

Той работи в БНТ от 1992 г. като репортер и редактор. От 2000 г. води "Панорама". Василев е и главен продуцент на продуцентски център "Актуални програми" в БНТ. Завършил е журналистика и масови комуникации в Софийския университет "Св. Климент Охридски" (СУ) през 1994г. Специализира журналистика в Хамбург, Германия и социология в СУ, защитава дисертация през 2001г.

Кои са най-големите предизвикателства пред журналистическата професия през последните години? Какво ви мотивира да останете в професията?

- Никой не знае призванието си, докато не се сблъска с него. Не съм човек, който си въобразява някакви неща за себе си и смятам, че в общия хаос, човек има един улей, един коридор, в който отговаря за себе си и за това, което прави заедно с екипа си. И ако следиш за това този коридор да е чист, ако си отговорен за него, с една хилядна може би ще подобриш средата.

Не си въобразявам големи работи: че стоя в журналистиката в името на някаква световна справедливост. Там съм, за да върша нещата, които има за правене, по начина, по който смятам за правилен. Това важи за целия екип на "Панорама".

Какъв ви се иска да е ефекта от работата ви? Помага ли на хората, променя ли неща в живота им журналистиката?

- Честно казано, не си въобразявам много в тази посока. Дори имаше периоди и години, в които смятах, че няма ефект: както казва Стоян Михайловски: "Господ бере черешите една по една, а дяволът ги брули с пръти".

Но през 2013 година се случи нещо много любопитно. Покрай турбуленциите изведнъж открихме публиката си. И тази публика се оказа изключително интересна и интелигентна. Нея не можеш да я излъжеш. Понеже 2013 беше годината, в която всички се усъмниха в журналистиката, в истината, тази публика се оказа, че преценява прекрасно, много точно, внимателно, улавя полутонове и грешки. И в един момент с екипа си казахме - струвало си е.

Трябва обаче да си зададем въпросът за цялото общество: Дали изобщо хората имат нужда от истината? Имат ли нужда от фактите? От безпристрастен сблъсък на мнения? Дали може въобще да понесат мнение, различно от тяхното? Задаваш си тези въпроси и ако отговорът е – "не", тогава оставаш в работата само заради личния си коридор. Българската журналистика е занимание самотно.

Да се върнем на предизвикателствата пред професията. Кои са най-големите?

- Ще започна с най-важните, които са световни. Три неща са: Смъртта на хартиения ежедневник; Facebook ефектът, (в мрежата се крещи повече, отколкото се дават факти); фалшивите новини. Те са свързани, но това е въпрос на друг анализ.

Тези три неща са факт за света. А в България, поради малкия й пазар и все пак крехкия опит с истинска журналистика, тези ефекти се умножават по две, дори може би по десет. И какво се оказва? Лъжата има бизнес модел, но истината няма. Бизнес моделът на лъжата е ясен: ако искаш бухалка си вземаш бухалка и тя не струва вече кой знае колко. Проблемът не е само български и по света има бухалки.

Другият факт, който аз много често давам като пример в моите лекции и може би е станал банален: Черна гора е 650 хиляди души, колкото е ⅓ от София може би. Но ако има гениален журналист в Черна Гора, той има потенциален пазар от 20 милиона. Това са хората, които разбират езика, който там се нарича черногорски. В България българската журналистика е за българи. Никой извън нашата страна не я ползва, дори нашата диаспора. Дори тя в момента си създава собствени медии. Да, нас ни гледат българи в чужбина, но това не е мощен категоричен пазар, който може да храни българската журналистика. Следователно няма бизнес модел.

Аз не давам препоръки, но не знам дали българската журналистика ще се оправи без обществото и държавата. Обществото да я подкрепи, като си я поиска; държавата, като майката от притчата на Цар Соломон, да я подкрепи, като се откаже от нея. Въпросът е обаче иска ли българското общество истинска журналистика? Готово ли е да я разпознае и да я подкрепи? И готово ли е да поеме жертви заради нея?

А самата журналистика може ли да направи нещо за себе си?

- Българската журналистика в момента е наистина занимание самотно. Ако имаш шанса да работиш с хора, с които споделяте едни и същи ценности, си щастлив. Аз имам този шанс, но знам, че мнозинството от колегите го нямат. И техните битки са вътрешно редакционни т.е. защитата на правилата и на журналиситката е самотна битка.

В българската журналистика не е като в холивудския модел, в който малко добри се бият с хиляди лоши и по някакво чудо побеждават. Не е така. Българската журналистика е като филм на Гай Ричи, в който има лоши, по-малко лоши, има добри, които стават лоши и лоши, които стават добри, сменят се добрите и лошите. Има и добри, които се правят на лоши, за да оцелеят и разбира се лоши, които се правят на добри.

Това е една изключително сложна среда, в която човек трябва да следва някакъв устойчив собствен критерий. А най-лошото знаете ли кое е? Ти стоиш в средата на терена, водиш битка, която смяташ за битката на живота си, а агитките те освиркват. Първо те освирква едната, защото мисли, че играеш за другата. Като види, че не играеш за другата, започва да те освирква противоположната, но първата не спира да свири. Значи първо свирка едната, после другата, третата, четвъртата, накрая могат да свиркат всички заедно. И е изключително комфортно да застанеш в една от агитките, което някои колеги направиха. Някои дори сменяха агитките. Но е изключително комфортно да застанеш в някоя от агитките, защото знаеш, че това ти дава психологически комфорт. Ок, 10 хиляди стоят плътно зад тебе, какво ти пука, това е голямо изкушение, но това ли е професията?!

Професията е да стоиш там в центъра и всеки да свирка. Малцина ще ръкопляскат, даже да не кажа никой, а и е грях журналистът да го очаква - да му ръкопляскат. Неговата борба е друга. Дайте да се разберем, какво е журналистика? Журналистика е да питаш и да взимаш различни мнения, по различни въпроси, за да стигнеш до истината. Журналистиката не е да крещиш силно от едната страна срещу другите, които крещят от другата страна срещу теб. Това е Facebook.

Оптимист ли сте за българската журналистика? За това, което може да и се случи.

- Аз съм последният оптимист в България (смее се). Макар че оптимизмът в България не е моден. И той няма бизнес модел, последователи няма. Йосиф Хербст казва: "Никому в угода, никому напук", много интересна и дълбока мисъл. Защото журналистиката в крайна сметка не е твоята лична битка срещу някого или в подкрепа на някого. Ти трябва да събереш фактите и да покажеш къде е истината. Пак казвам, аз говоря от малко по-привилигирована позиция.

В "Панорама" идват основно политици. Имало ли е случаи, в които са казвали, че ще участват, но ако не им задавате определени въпроси? Отказвали ли са участие, ако в предишно предаване сте задавал остри, критични въпроси?

- "Панорама" я пази форматът й. И аз затова казвам, че е привилигирована среда. Ние стигнахме до този формат в средата на първото десетилетие на века - 2004/2005 г. В него винаги има опозиция, винаги присъства и дежурната власт. Те хем имат своята писта, хем влизат в съприкосновение помежду си. Как да наложиш цензура, как да поставиш условие да не ти задават даден въпрос, когато само след секунда той ще прозвучи от устата на опозицията?

В "Панорама" се идва и се говори за всичко и за всичко може да стане дума. Никой не би си позволил да постави това условие преди да дойде и да участва в предаването. Давам си сметка обаче, че поради самата си същност - политическо предаване, в което участват главно политици и коментатори - тя не може да стигне до дълбочината на някои сфери. Например икономиката, или пък съдебната система, или самите медии. Това не е нейн предмет и аз не мога да кажа, че понеже ние се справяме с нещо, това важи за българската журналистика като цяло.

Но тук вече трябва да започнем разговора: какво е разследваща журналистика в България, защо няма журналистика по икономическите въпроси в телевизиите?

Мога да кажа, че съм забелязал нещо много интересно. Има обратно пропорционална зависимост между журналистиката по икономическите въпроси и рекламните блокове. Колкото по-голям е рекламният блок, толкова по-тънка е журналистиката по икономически въпроси. От това губят всички. Например българинът не знае нищо за бизнеса в страната. Той мисли, че има само молове, защото това вижда. Второ, бизнесът е свикнал да влиза в новините по приятелска линия и не е готово за сериозно участие. Да речем, ако се говори за бизнеса с дрехи, да участват различни фирми, които произвеждат дрехи, той не е готов за това. И трето вероятно е много по-удобно бизнеса да е в рекламните блокове, отколкото в предаванията и новините. Това е генерален въпрос, специфичен за българските медии.

Какво е вашето определение за цензура?

- Според мен цензурата е остаряло понятие от ХХ-ти век и то от средата на века. То означава, че някакви хора забраняват публикация. И тази публикация не вижда бял свят или вижда, но в алтернативен източник. Това нещо в момента го няма.

Има още по-голяма опасност. Публикува се всичко. Къде е обаче критерият за истината? Умберто Еко беше казал: "Ако аз сложа в интернет една статия за Тома Аквински и моя студент сложи подобна статия, която е пълна глупост. Каква е гаранцията, че някой, без да знае кой съм, ще повярва в неговата, а не в моята?"

Второто нещо. Ако един журналист публикува лъжа и ти му направиш забележка, това цензура ли е? Аз си го представям така. Журналистът и в България и по света върви през една гора и в тази гора има различни приказни същества. Обаче много малко сред тях са чудовищата, които са наистина опасни; които вещаят опасност. Да го изхвърлят от работа, животът му да бъде застрашен и т.н. Те са много малка бройка. Много повече са сирените, които му обещават разни хубави работи, хубави неща, това са пари, възможности за кариера - политическа или пък медийна, за власт, за влияние, пост, да му поласкаят суетата. Изборът е на журналиста. Как минава през гората.

Защото парадоксално, но е много по-лесно да минеш през чудовища, отколкото през сирените. Покрай тях по-трудно се минава. И затова българският проблем е не това, че те натискат, а как ти сам използваш работата си. Дали доброволно заставаш на страната на икономическия интерес, дали доброволно искаш да използваш екрана за твоето обогатяване или твоята кариера и бъдеще, или пък за някакви дребни услуги. Ето това е. И тук характерът е важен. Екипът с който си, защото тези хора ще ти кажат: така не може. Нашите събирания в "Панорама" са много интересни, защото аз трудно бих си позволил пред тези хора, с които работя десетилетия, да кажа "абе това ще го вкараме защото еди какво си"...

Човек прави понякога малки компромиси, например не можеш да намериш някого или друг не иска да дойде и трябва да се задоволиш с трети. Така е и по света. Събеседниците, които са лесни, не са толкова интересни. Трудните са по-интересни. И ти виждаш някакъв компромис. Понякога ще дойде лесният, друг път трудният.

Затова джунглата, през която минава журналистът, новата цензура, тя е много по-опасна от миналото. Защото преди 50 години, медиите бяха малко. Сега са много повече. Преди години цензуриран е материал Х, но някак си всички стигат до него, научават истината. Парадоксалното е, че тогава истината е работила повече, отколкото сега. Трябва да имаш сетива и инструменти, за да минеш през джунглата и да намериш истината, да я събереш парченце по парченце. Днес трябва и публиката да е образована.

Кои са вашите етични правила, които никога не престъпваш?

- Аз винаги казвам две. Двете най-важни неща за журналиста са почтеност и любопитство. Без любопитство, не можеш да си журналист.

Колкото до почтеността, тя не е просто да си почтен със събеседника, а да си почтен с публиката. Да си почтен с професията и разбира се да си, да си почтен в това, което правиш непрекъснато. Ние произвеждаме формати. Един формат може да е почтен, може да не е. Да направиш един формат почтен, също е ценност.

"Панорама" е в обществената телевизия и финансирана от държавата. И хората са свикнали по тази линия да мислят, че каналът е на държавната власт.

Парадоксално в ключови моменти ръцете на обществените медии се оказват по-развързани. Когато ме питат от какво зависи свободата, ще отговоря - в частните медии свободата стига дотам, докъдето позволят собствениците. В обществените медии обаче свободата стига дотам, докъдето позволят журналистите. И аз съм свидетел как във всички ситуации журналистите са проявявали или не са проявявали характер. Решението е у тях. Всяка власт, всяка опозиция и всеки интерес навсякъде по света искат за тях да се говори хубаво и да не отговарят за проблеми. Бил съм в много страни по какви ли не поводи и ви казвам, че никой не обича да го критикуват. Но преценката е у журналиста.

Много често става така, че най-много за свобода говорят най-несвободните. Другите знаят, че свободата е много трудно нещо. Това не е да отидеш първи ден на работа и веднага да се изокаш. Това не е при първия проблем да напуснеш и да кажеш, бият ме. Тези, които са най-близо до свободата, просто я правят. Постигат си я с техните си средства. Тук аз изобщо не искам да се хваля, защото аз си знам през годините назад какви ситуации е имало. Как съм се справял или не съм се справял. Как съм успявал в някои битки, дали са били големи или малки, но за мен са били важни и не искам сега това да го сложа като пример и да кажа аз съм страшно свободен, вижте как съсм се преборил, какви неща съм направил. Те така или иначе личат на екрана или не личат.

И въобще, всеки говори от собствения си опит. Ако ти си за свободна журналистика, трябва да я изпиташ първо върху себе си.