\
  • Ерик Уайнър: Българите и щастието - сладка горчивка



    Ерик Уайнър е американски писател и журналист. От 1989 до 1991 е репортер в „Ню Йорк Таймс“. След това работи за Националното обществено радио (NationalPublicRadio) – в Ню Йорк, Вашингтон, Маями, Ню Делхи, Йерусалим; отразява събития, войни и конфликти. Получава световна известност с трите си бестселъра „География на блаженството“, „География на гения“ и „Човек търси Бог“. Лауреат на многобройни награди.

    Господин Уайнър, можете ли да различите щастливото място от пръв поглед?
    Добър въпрос, не са ми го задавали! Не! Но нещастното мога! Толстой пише в „Анна Каренина“ „Всички щастливи семейства си приличат, всяко нещастно е нещастно посвоему“. Но за държавите е обратното. Всички нещастни страни са нещастни поради еднакви или сходни причини, а щастливите са щастливи посвоему. Но нямам магическа свръхсила да усетя щастието още с кацането. Време отнема.

    Все пак, какво надушвате в България?
    Надушвам… ракия.

    Е това си е щастие.
    Ако е прекомерно, не. Но малко – да. Щастие си е.

    Просто се чудя как се чувства авторът на „География на блаженството“ в страната, оглавяваща класациите за песимизъм.
    И на дъното по щастие. Тук България е загадъчно ниско, като всички бивши съветски републики и държавите от бившия съветски блок. Тези държави, не само България, но и Унгария, донякъде и Полша, определено Русия и Молдова, са много нещастни. Да, след комунистическите времена сте по-свободни и богати. Но щастието спада. Най-голямата причина май е, че днес се сравнявате повече със западни страни като Франция и Германия. Щастието е относително. Ако се сравняваш с по-богати, се чувстваш зле. Това си е причина.

    Може пък ние да сме в самозаблуда, а чужденците, експерти по блаженството като Вас, да сложат правилната диагноза.
    Ама щастието винаги е самодиагноза! Хората се объркват. Едно е качеството на живота, там има обективни мерки. Ето България: имате толкова пари, замърсяване, трафик. Измервам и виждам, че по десетобалната система сте шестица. А щастието е субективно. Ти, Бойко, си толкова щастлив, колкото смяташ, че си. Въпросът е честен ли си пред себе си? Чух една теория, може да е вярна: българите са по-щастливи, отколкото признават. Анкетьорът те пита „Бойко, колко си щастлив?“. А ти си мислиш: „Ами около осмица. Но по-добре да не казвам. Ако комшията или колегата чуе, ще ми завиди“.  И потискаш истинското си щастие.

    А съществена цел в живота ли е щастието?

    1. Много добър въпрос! Започнах книгата „География на блаженството“ с мисълта, че е основната цел в живота. И я завърших със заключението, че не е. Щастието е приятен страничен ефект на добре изживян и смислен живот. А смисълът невинаги е свързан с щастие. Често да, но ако се бориш – а името „Бойко“ значи борба –  да отгледаш семейство сам, животът ти не носи много щастие, но носи смисъл. Може да не сте много щастливи, а да имате смисъл в живота си. Днес психолозите, които изучават тези теми, казват, че да опишеш целта на човека щастието не стига.

    Затова ли след блаженството се захванахте с гениите? Защото те обикновено нямат много щастие, но имат смисъл.
    Да, нещастни са… Но вижте какво видях в Исландия, една от любимите ми страни, освен България, разбира се. Исландският композитор Хилмар - много успешен и въпреки това щастлив. И аз, като Вас, си мислех, че творецът трябва да е нещастен. Попитах го „Хилмар, как така си хем, успешен, хем щастлив творец?“  А той вика: „Главно съм щастлив. Но ценя и меланхолията си, ценя тъгата си“. Това е ключът за творците. Щастлив си, но част от теб е нещастна. Важно е да я цениш, за да бъдеш истински човек. Няма лошо! Не сме машини, поне още не. Ако мога с две думи да опиша българите и щастието, то е сладка горчилка. Животът тук е сладко-горчив. Опитваш нещо сладко и горчиво. Хем ти харесва, хем не. Такава динамика виждам тук.

    Много точно. Един голям български социолог го нарече „българска меланхолия“. Мислили ли сте да пишете „География на меланхолията“?
    Да, даже и сега. Да пиша за положителното в тъгата. Само че издателят ми в Щатите иска да пиша вдъхновяващи книги. И като споделих идеята, каза, че никой не се стреми да бъде тъжен. Знаете, португалците имат фадо, тъжна и щастлива музика едновременно. Имат саудаде, сладко-горчива носталгия. Тъгата трябва да е част от живота. Но ако преобладава, страдате от депресия. Сутрин не ставате от леглото – е това е лошо.

    Понякога иронизирате индустрията на щастието…
    Измислихте нова дума на английски, много ми харесва - иронизирам. Мога ли да я ползвам?

    Разбира се! Имах предвид Вашия сарказъм спрямо индустрията за самопомощ. Дали не се чувстваме зле заради технологиите?
    Първо, книгите за самопомощ. Много са популярни в Америка. А тук?

    Разбира се.
    Как не, трябва ни помощ! Проблемът с тези книги, като изключим моята, която не е чак „самопомощ“ е следният: така се съсредоточаваш върху щастието, че не го постигаш. Британският философ Джон Стюарт Мил казва, че към щастието трябва да подходиш като рак, странично. Че в мига, в който решиш, че си щастлив, си прецакан – мога ли да го кажа в ефир? Прецакан! Защото си осъзнал своето щастие. Истински щастливите страни по света май не си купуват такива книги. Защото са заети просто да бъдат щастливи. Сега за технологиите. Труден въпрос. Завистта е отрова за щастието. А смартфонът е машина за завист. Гледаш го и си мислиш: „Ники има повече приятели от мен! Забавлява се повече от мен! Какво ми има?! Или, Марина е по-красива!“ Само те кара да завиждаш. Според проучванията, хората, които прекарват много време във Фейсбук, изпитват по-малко щастие. Там представяме фалшив образ на самите себе. И когато има разлика между показаното Аз и истинското Аз, падаш в дупката.

    Що за свят е този, в който всеки иска да се представи за гений в социалните мрежи?
    Не знам в България как е. Но всяко ново приложение се нарича я „Гениалният брокер“, я „Гениалният готвач“. Думата „гений“ е обезсмислена от свръх-употреба, също като думата „щастие“. Айнщайн и Леонардо не са обикаляли да обясняват, че са гении. Истинските гении не се наричат такива. Защото при тях има смирение; знаеш, че не знаеш всичко. Хората, които се държат, сякаш всичко знаят, са загубили любопитството си. Ето ни в Народната библиотека, обградени от книги. А хубавите книги са написани от хора, които смесват в себе си самоувереност и смирение.

    Изглежда сте обсебен от две неща, книги и места. Но от кое повече?
    Да!

    Книгите или местата?
    Да! И двете. Преплитам места и идеи. Идеите ме вълнуват, а те живеят в книгите. Местата придават форма на идеите. Когато започнах „География на блаженството“, първата ми книга, трябваше да проуча къде да отида. А като се замисля за щастие, гениалност, духовност, мъдрост…

     … Бог…
    Бог, каквото и да било, винаги се замислям с кого да говоря, после коя книга да прочета. Първо къде да отида и след това коя книга да прочета. Все повече, може би заради годините, подбирам пътуванията и избирам света на идеите. Но после идвам в България и пак се запалвам по пътуванията.

    Географията може да бъде благословия. Но може ли да бъде и проклятие?
    Да, може. Пример е нефтеното проклятие, отнасящо се за държави предимно в Персийския залив - Кувейт, Саудитска Арабия. Те имат нещо, което се счита за благословия – целият този нефт, черното злато. Но е проклятие, защото хората не знаят какво да правят с него. Няма защо да работят, за да постигнат - защото правителството се грижи за тях. Има излишък от богатство и демокрацията може и да не се развива повече. Така че, да. Това, което прилича на благословия, може да бъде и проклятие.

    Вие сте журналист. А търсите това, което журналистите не търсят: щастие, Бог... Дали Вашите книги не са вид недоволство спрямо днешната журналистика? 
    Чудесен въпрос и отговорът е да! Затова наричам себе си „възстановяващ се журналист“. Не правя журналистика. Спрях да използвам думата „интервю“. Дори сега не водим интервю, а разговор. Има неуловима разлика: интервюто е като бизнес сделка. Аз интервюирам Вас. Задавам 3-4 въпроса. Първо Ви предразполагам с плацебо въпроси, „О, колко сте красив, разкрийте тайната си“. Или нещо подобно. После питам „Истина ли е, че сте корумпиран“. Или нещо от този сорт. И, щом получа отговора, спирам да гледам на Вас като на човек. Сега  е друго. Опитвам да водя разговори с хората, а не интервюта. Ако ми е приятен Бойко, ще напиша „Приятен ми е“. И обратното… Спокойно, приятен сте! Ако ми харесва някоя страна, ще кажа, че ми харесва. Ако не – ще кажа, че не. Страшно е да пишеш лично. Но е и освобождаващо. Всъщност, обективна журналистика няма.

    А разбрахте ли защо хората все повече ни мразят нас, журналистите? Мрази ни Тръмп, но и хората, нашите потребители.
    Да разделим нещата – политиците, включително моят президент, не харесват журналистите, защото не харесват истината. Хората, читателите - по други причини. Една от тях е фокусът върху негативното. Сложно е, знам какво казват журналистите: „Ако искаш във вестника само положителното, ходи в Северна Корея“. Но не говоря за това, а за „журналистика на решенията“. Да разкажем на хората за доброто в света. За него си струва да пишем толкова, колкото и за лошото. 10 години бях кореспондент в Ирак, Афганистан, отразявах войни, стреляха по мен, писах за нещастни хора и места и, честно, отивах към депресия. Това ме отчая. После си казах: „Ами ще пиша за щастливи творчески, духовни места“. Още използвам журналистическите си умения да задавам въпроси, да бъда любознателен. Но към доброто, не към лошото.

    Има ли нещо, което не знаете - по Вашите теми?
    О, да, много! Една творба на хартия никога не е завършена, само изоставена. Никога не завършвам книгите си, изоставям ги. Тоест, в даден момент издателят звъни и иска ръкописа. Просто трябва да спреш да проучваш. Защото живеем в информационна ера. Дори само в книгите има толкова много, невъзможно е да изчетеш всичко. В даден момент трябва да стигнеш до заключение. Проучването никога не завършва, а аз много проучвам. От него остава само мъничко в книгата. Чета много, но никога всичко.

    Кой е най-интересният комплимент, който сте получавали?  
    Критиците са казвали и хубави неща. Но не са те важни, а читателите. Често, когато се срещна с тях на живо или по мейла, ми казват, че книгите ми са им помогнали в труден момент и са ги вдъхновили. Изненадах се как хора промениха живота си след моята книга. Решават да отидат до страни като Исландия – или направо отиват да живеят там. Когато хората ми кажат, че книгата им е помогнала в труден момент, това означава много за мен. Аз я написах за себе си. Това правят писателите. Но когато повлияя на друго човешко същество, удовлетворението е голямо. Като журналист не го постигнах. Открих призванието си и чувството е чудесно.

    Значи сте щастлив по своя собствена рецепта.
    Да, като рецепта, добре казано. Старая се да бъда откровен. Ще Ви кажа за най-добрия съвет, който съм получавал. Пишех първата си книга, не бях писал книга преди, а исках да бъда добър. И една приятелка, Боби, ми каза „Ерик, не се опитвай да напишеш добра книга. Напиши откровена книга“. Това е най-добрият съвет, който съм получавал. Давам го на студентите си. Но винаги може да си още по-честен и откровен. То е като да белиш лук: обелваш още един слой. В книгите си ползвам хумор, опитвам се да го балансирам със сериозното, опитвам се да бъда честен. Да кажа: удивен съм от посрещането ми в България. Книгите ми са преведени на 25 езика. Но България е една от страните, в които имам най-много читатели и фенове. Това си е мистерия, но хубава.

    Значи просто търсим хубави мистерии.
    Да. На английски има една непреводима дума. Означава щастлива случайност. Невероятна дума! Намираш нещо, което не си търсил. И се оказва, че е ти трябва точно то. 



    Публикувано на 20 юни 2019