\
  • Израел Хоровиц: Големият късмет в живота е да знаеш кой си



    Израел Хоровиц е един от най-известните драматурзи в Америка и света. Написал е над 70 пиеси и много филмови сценарии. Държи рекорда за най-дълго играна пиеса на Бродуей: „Опашката“ (TheLine) не слиза 39 години от афиша. Ал Пачино играе в написания от него филм „Автора! Автора!“. По сценарий на Хоровиц режисьорът Ищван Сабо прави филма „Съншайн“ за историята на едно еврейско семейство с централноевропейски корени.
    В България го доведе пиесата „Моята скъпа лейди“ (“MyOldLady”) в постановка на Народния театър. Широко известна е и нейната филмова версия, с Меги Смит и Кевин Клайн.
    Хоровиц има три брака и шест деца. Синът му Адам б е член на известната група „Бийсти бойс“ (BeastieBoys).
    През ноември 2017 „Ню Йорк таймс“ излезе със статия, в която девет жени обвиниха Израел Хоровиц за сексуални посегателства в миналото. В резултат на това той напусна основаната от него GloucesterStageCompany.

    Г-н Хоровиц, съгласен ли сте с Шекспир, че светът е сцена? Или това е просто една измислена метафора?
    Как бих могъл да не се съглася с Шекспир? Ама моля Ви! В театъра грабваме живота и му придаваме смисъл, чрез пиесата. После обаче излизаме навън и се сблъскваме с истинския свят. И разбираме, че в него не можем да намерим смисъл. Той е като илюзия.

    Може би Шекспир загатва, че изкуството е по-истинско от живота. Че животът е илюзия, а не изкуството.
    Животът със сигурност не може да бъде схванат. Докато сцената може. Била е реалност за Шекспир, реалност е и за мен.

    Ама Вие просто не можете да спрете да пишете!
    Е айде!

    След 70 пиеси и толкова много сценарии! Може би търсите някаква тайна.
    Големият късмет в живота е да знаеш кой си. Да станеш сутрин и да знаеш какво искаш. С мнозина не е така. Мечтаят за едно, а правят съвсем друго. Сигурен съм, че Шекспир се е забавлявал много.

    Сигурен ли сте? Може пък да е било точно обратното.
    Напълно! Убеден съм, че е обичал да пише и играе на сцена. И затова е станал толкова добър. Голям късмет в живота е да знаеш кой си.

    А защо Вие започнахте да пишете – от болка или от удоволствие?
    Според мен, творецът се ражда от страдащото дете. Не мисля, че някой с щастливо детство има нужда да пише. С писането бягаш от живота. Аз преживях 2 ужасни години. Бях болен от рак и претърпях няколко операции. Но през цялото време пишех. И всяка сутрин ракът изчезваше, заедно с проблемите. Беше прекрасно бягство, не отричане или самозаблуда. Просто имах място, където да отида. Там нямаше рак, нямаше Тръмп, нямаше ги световните проблеми. Там бяха единствено проблемите, които исках да включа в пиесата, която пишех. Всъщност пишех роман в по-голямата част от времето, докато се възстановявах от рака. Но написах и пиеса. Пишех всеки ден.

    Значи писането винаги е било лек за Вас?
    Нека го обясня така. Тази ръка не просто изглежда като ръка, тя наистина е ръка. За мен активното писане е също толкова реално, като тази ръка. Не просто изглеждам така. Това наистина съм аз.

    Странно, при Шекспир писането идва от удоволствието, при Вас  - от страдащото дете. Толкова различно...
    Според мен при Шекспир удоволствието е дошло чак после. Бих предположил, че е имал ужасно детство. Да го питаме, а?

    Май няма как. Баща Ви работил като шофьор, а мечтаел да бъде адвокат. Как така Вие станахте писател?
    Не знам, трудно е да се каже. Мисля, че започна с четенето. Вкъщи нещата бяха доста тежки. Имах трудно детство. Баща ми беше нещастен и доста агресивен човек.
    Аз четях доста и това ми даде насока. Например, обичах Селинджър.  На 13 написах роман: Стайнбърг, сексът и светецът“. Три неща, за които не знаех нищо. Бе отхвърлен, но в същото време похвален за детските си качества. Казах си: „Провалих се!“.
    Но на 17 започнах пиеса - за чернокожо семейство от южно Чикаго. Тя ми даде привилегията да бъда част от нещо, което в реалния живот не мога. Така си мислех. В пиесата, разбира се, се разказваше за баща и син, като накрая синът убива бащата. Днес ме кара да се усмихвам. Но тогава ми показа къде да сложа страданията, тревогите и кошмарите си. Никой не каза, че пиесата е добра. Само, че е пиеса. И си казах: „Аз съм драматург. Знам кой съм“. Писането ми стана важно. С него можех да дам облекчение на хората и отговорност към публиката. Беше нещо повече от „вижте ме, вижте ме“. По-щедро беше.

    Дали не търсехте духовен баща? И по-късно го намерихте в Самюел Бекет. 
    Имаш баща по съдба - и баща по избор. Кръвен баща – и човек, на когото се възхищавате. От когото учите това, което искате да научите. Което вероятно Вашият кръвен баща не може да Ви осигури. Ако искате да бъдете художник, да намерите някой по-стар художник, който да Ви научи. Не че Вашият баща е лош. Той просто не може да Ви даде това нещо. В моя живот липсваше баща, който да ме въведе и научи. И го намерих в Бекет, Торнтън Уайлдър, Артър Милър…

    В Йожен Йонеско.
    Йонеско търсеше син. Казваше на френски: „Израел! Мой духовни сине!“

    Наистина ли?
    Да. Веднъж се напи… Уф, не трябваше да го разказвам… Абе, напи се. Чувах го как вика иззад сцената: „Израел! Мой духовни сине!“ Излезе на сцената и актьорите нежничко го изведоха.

    Какво научихте от личността, не от автора Самюел Бекет? Показа ли Ви той дали абсурдът има значение?
    Не, той беше тотално различен. Аз търсех баща и наученото от мен въобще не се отнасяше до писането. Бекет беше човек с изключителен интегритет. Той никога не би написал телевизионна реклама, ситком или подобни. Той беше Самюел Бекет! Писател с образ, който никога не се отклони от това да бъде себе си. Тук аз със сигурност се провалих. Но той поне ми показа, че е възможно. Беше уникален в това да знае кой е. И вършеше добре работата си.

    Защо всеки голям американски писател, Вие включително, намира истинското си лице във Франция?
    Уф! Може би е от храната. Хм, французите харесват американците. Не знам, може би е заради войната. По-лесно е да те обичам, ако и ти ме обичаш, просто е. Ето Ви добра комбинация: красотата на Париж и френското гостоприемство към писатели и художници. Като започвах да пиша пиеси, за да храня семейството си, научих, че в 300-милионна Америка има само 13 драматурзи, които си изкарват хляба с писане. 13!

    13? Само толкова?
    Само 13! Точка! Това не е хубаво.

    Ами като за начало не е хич добре.
    Май днес са 30, но толкоз. В страна с 300 милиона души! Така, по естествен начин, открих Париж и френското отношение към писателите. Там можеш спокойно да издържаш семейството си с писане. Французите уважават творците повече от бизнесмените. Докато в Америка успехът в бизнеса е всичко.

    Пиесата „Моята скъпа лейди“ също има френска връзка.
    Да.

    Реалният живот  или конкретен персонаж Ви вдъхнови за написването на тази история?
    Поне 50 мои пиеси са преведени и играни във Франция. Там те са популярни, не знам защо.

    Може би защото са добри.
    Много автори пишат добри пиеси. А за мен, не знам... Често пъти във Франция съм се шегувал, че в някой предишен живот съм бил охлюв, а французите обичат охлюви. С „Моята скъпа лейди“ исках да напиша любовно писмо до Франция - като благодарност, че прие мен и творчеството ми. Започвайки да пиша пиеса, си мисля, че тя ще започне и свърши на определено място. Но някъде по средата си казвам, че ме е отвела съвсем другаде. Много интересно! С тази пиеса всъщност открих, че пиша за бащи и синове, за собствения си баща. Преди години написах сценарий на филм с Ал Пачино.

    „Автора! Автора!“ 
    Да. Написах сериозен сценарий за разводите. И посланието му беше: „Не причинявайте страдание на децата! Защото белегът върху тях остава.“ Но като всеки холивудски филм, той премина през промени. И накрая стана нещо като комедия. Така и не можах да предам посланието си. Много години по-късно написах „Моята скъпа лейди“, после стана и филм. Там включих героя Матиас: белязан от своите страдания и мъки в детството, той не може да се отърве от тях. Интелигентен, умее да се изразява добре. Наистина има връзка с моя живот.

    Познавате ли българския театър? Или тази пиеса е първият Ви досег?
    Имам известни познания за региона, защото съм прекарвал време в Източна Европа. В Прага „Моята скъпа лейди“ се играе отново. Мисля, че публиката тук е по-добра от тази в Америка.

    Защо?
    Защото слуша повече. Не говоря за музикалните комедии. Нямам интерес в тази област, не искам да пиша такива неща. Искам да разглеждам живота по-сериозно. Аз не карам хората да бягат от живота и да си казват: всичко е ОК. Подхождам към работата си по-сериозно. А в Европа има много повече публика за сериозни пиеси, отколкото в Америка.

    Бихте ли написали пиеса за съвременна политика, за Тръмп?
    Молили са ме. Но още не бих. Рано е, днес би било просто сатира.
    Написах пиеса за един театър като бонус, в която Тръмп беше незначителен образ. Но тя беше само пет минути, не толкова сериозна.
    Не намирам Тръмп за смешен. Мисля, че е невъобразим кошмар, измамник и търгаш. Преди десет години смятахме Льо Пен във Франция за смешка; сега дъщеря му е заплаха. Като Тръмп е: политик-популист, който ни води в опасна посока. Днес не знам какво ново и непознато бих написал за Тръмп.

    Ядосвате ли се на актьорите, когато интерпретират написаното от Вас? Не казвам, че Ал Пачино ще Ви изкриви текста. Но какво ще кажете за тази чудна театрална магия: написали сте едно, на сцената излиза друго. 
    Наистина е невероятно, особено в различните страни. Днес вече съм достатъчно стар да разбера, че всяка култура е различна. Неща от американската култура могат да изглеждат абсурдни в България. Затова трябва да се доверя на преводача. Да знам дали той се е придържал към текста толкова стриктно, че да не загуби смисъла си в друга култура. Че наистина разбира пиесата ми и може не просто да преведе текста, а да предаде истинското значение. Да дадеш пиесата си на даден театър означава доверие.

    Говорите за култури. Вие чувствате ли се жертва на „Me Too“ културата?
    Не бих казал, че съм бил жертва.
    Разбрах, че имам рак. И след 2 минути в “Ню Йорк Таймс” излезе онази ужасна статия. Описваше мен отпреди 35 години. Първата ми реакция беше: “Защо се случва на мен, а не на този, този, или този?” Цялото ни поколение имаше погрешно отношение към жените. И моите действия бяха неправилни.
    Не че съм решил да греша; то си ставаше естествено. Обичам да прегръщам и целувам хората, а в театъра често има целувки и прегръдки. Но никога не съм мислил, че използвам властта си на основател и директор на театър. Веднъж режисирах сцена с актриса. Целунах я, защото в пиесата имаше целувка. 40 години по-късно тя каза, че не е искала да бъде целуната. Да, тогава не ми е хрумвало да я питам - и да, имах властова позиция. Просто целувка, но беше грешно. Ще ми се да не бях потъвал в калта, преди да го разбера. Ама вече го разбрах.
    Гледаме случки отпреди 20 години и казваме, че от днешна гледна точка те са били грешни. Същото е и с расовия въпрос. Днес знаем, че цветът на кожата няма значение. Този е черен, другият – бял: важното е да видим човека. Но трябваше време да стигнем до това заключение. Някой ден и с пола ще стане същото. Ще виждаме не мъж или жена; ще виждаме човека. Да, ще виждаме красива жена. Онова обаче, което прави една жена красива в моите очи или един мъж красив в очите на една жена, винаги ще си остане мистерия; това е тема на друг разговор. Но що се отнася до власт, равнопоставеност, кариерен успех, там нещата са ужасни в момента.
    Винаги съм го разбирал. Дъщеря ми Рейчъл е филмов продуцент. Ей толкоз висока едва, но силна! Продуцира “Кешбол”, “Относно Шмид” и други страхотни филми. И никога не прие да бъде подценявана от мъже, които чувстват, че имат повече власт, само защото са мъже. Ако е по-интелигентен или с по-добра идея, добре. Но половата неравнопоставеност я нервираше, не се поддаде и така успя. Иначе мъжете щяха да си приписват успехите на нейната работа.
    Абе по тези теми има голяма, голяма бъркотия! Но жертвата в скандала с “Me too” бе моето семейство. Ужасен скандал преживяха. Слава Богу, времето лекува. Но аз научих много. Правил съм грешки, без дори да го осъзнавам. Нали Ви казвам, много писатели ми се обадиха с думите: „Слава Богу, че се случи на теб, а не на мен“. Добре, че го правеха, защото така усещах, че не съм полудял. И сега – този ужас, който не свършва.

    • Вглеждайки се в темите на Вашите творби, винаги виждам Вас, включително в „Съншайн“ и “Автора! Автора!”. Дали писането не е поправка на минали грешки?

    Е, да се надяваме, че не винаги са грешки.

    Може да е празнуване на успех!
    Надявам се да е споделяне на мъдрост, знание или откровение. Това би било най-доброто: научил съм нещо и го поставям в пиесата. Но сериозните автори не описват неща, които не познават. Ако, разбира се, не пишеш научна фантастика. Не я харесвам: поставяш героя в грандиозен проблем и той просто излита. Какъв е смисълът?
    Интересно е, че успявате да ме намерите в “Съншайн” на Ищван Сабо, защото това си е неговата история. В нея ме привлече общото помежду ни.
    Веднъж помогнах на приятел за сценария на „Виновен по подозрение“: Робърт Де Ниро играе еврейски писател. И изведнъж Робърт Де Ниро, класическият италиански гангстер, заприлича на еврейски писател! Гледам екрана: невероятно! Оказа се, че майка му е еврейка. Бяхме напипали дълбоко скрита нотка в него. Друг случай, през 80-те. Помните ли актьора Майкъл Мориарти?

    Кой беше той?
    Направих филм за Джеймс Дийн и той изигра баща му. Игра с Де Ниро в „Бий бавно барабана“. Популярен актьор в Америка през 80-те. Та той играе гей писател на Бродуей, в една английска пиеса – „Намери пътя за вкъщи“. Покани ме генералната репетиция. И игра ужасно, с всички клишета за гей. Абе, ужас! Отивам след това зад кулисите и той ме пита: „Как беше?“ Викам му: “Майкъл, преигра! Не става!”. Беше приятел, работехме заедно по няколко пиеси, та можех да бъда честен. После на представлението: игра прекрасно. Питам: “Какво направи?” А той: „Реших да играя майка ми.“

    Айде бе!
    Фантастично! И всъщност толкова просто.

    Виждате ли конкуренция във Фейсбук? Дали там не е театърът на бъдещето?
    От няколко години спрях с „Фейсбук“. Пречеше ми на писането. Там само си мислиш, че пишеш. Но всъщност просто си във Фейсбук. Затова спрях. Липсват ми новините от разни хора. Но как е възможно да имаш 5 000 приятели? Да, хората играят роли. Да, за тях Фейсбук е писане. Но няма да бъде новият театър. 

    Дали театърът, най-преходното нещо, ще се окаже най-стабилното?
    Да! Там всичко е естествено. Две деца се заиграват и започва театър. Спомням си как моите деца скачаха в едно езеро и викаха: „Виж, аз съм този или онзи велик спортист.“ И бяха! Театърът е нещо абсолютно естествено.
    В живота има само един въпрос: „Защо сме живи?“ С този въпрос се обръщаме към изкуството. Никой няма да каже: “Нека прочетем пиесите на Хоровиц и да разберем защо сме живи.” Не, не става така, подсъзнателно е. Но необходимостта да си отговорим на този въпрос предизвиква нуждата от театър, от изкуство. Театърът грабва живота, забавя го и го спира, за да разкаже история с начало, среда и край. Да ни помогне да разберем себе си.
    Преди малко споменахме Ищван Сабо, режисьорът на “Съншайн”. Той е изключителен майстор в разказването на истории и невероятно умен човек; успява да види живота. Всеки може да се нарече писател; просто е: ако можеш да пишеш, писател си. Но сериозният писател постоянно си задава онзи въпрос. И се пита от какво има нужда публиката: не какво иска, а от какво се нуждае.  Понякога трябва да дадеш на хората не това, което искат, а това, от което имат нужда. Огромна отговорност! Да си кажеш, че си творец и можеш да го направиш.
    Ако си прав и пиесата въздейства, публиката ще откликне и ще усетиш емоциите й. Когато съм в чужбина и гледам пиеса на чужд език, наблюдавам публиката. Чакам момента за смях или плач. Тръпна, надявам се. И ако моментът настъпи, знам, че преводът е добър и посланието е предадено. 

    Т.е. ако най-важният въпрос е защо съм жив, то Вашият отговор е: да пиша…
    Да.

    Това стига ли Ви?
    Е, да прибавим семейството и приятелите. Трябва да имаш любов. Не мога да съществувам само в света, който съм създал. Трябва да живея и в истинския свят. В него правим най-страшните си грешки. Ако напиша слаба пиеса, тя се забравя. А в истинския свят грешките не се забравят лесно. Това поне го знам.



    Публикувано на 01 март 2019