\
  • Ян Енглерт: Имам само един критерий - етичния



    Знаете ли, че все още сте много популярен в България?         
    Понякога ми казват това. Последно бях в България преди повече от 10 години. Издигнах се в очите на дъщеря ми, тя бе на 10. Беше изумена, че хората ме разпознават на улицата след 40 години. Срещам се с български журналисти, колеги артисти - и те ми казват, че филмът „Осъдени души“ все още е легенда в България. Така че ползвам не мои, а общи постижения, постиженията на българското кино. Това винаги много радва актьора.

    А и никога друг път не сте играли влюбен йезуит …
    Тъкмо това допринесе за популярността ми. Няма нищо по-интересно от влюбен свещеник.

    Познаваме го като отец Ередия. А днес той е директор на Народния театър на Полша. Преподава в Театралната академия. Режисира и играе. Има над сто роли. Но никога няма да забрави “Осъдени души”.

    Имах романс в България и той също донякъде повлия. Беше лудо приключение. Възможностите на режисьора и продукцията бяха много големи, както финансовите, така и организационните. Снимахме в Златни пясъци, Дубровник, Прага, Будапеща. За онези години беше нечувано: покрай работата да попътуваш из Европа, да разгледаш. При това с чудесни колеги – екипът беше невероятен… Режисьорът Въло Радев беше прекрасен човек, както и операторът Христо Тотев, актьорите, Руси Чанев. С него се видяхме наскоро, игра тук в „Дон Жуан“ на Морфов.

    А къде е актрисата, която играеше Фани Хорн?
    Не зная. Преди 30 години се омъжи за французин и замина за Франция. Това беше единствената й роля.

    И какво, българите и поляците приличат ли си?
    И едните, и другите сме славяни. Имаме сходен исторически опит: за дълго сме губили свободата си. Затова се разбираме. Май имаме много силни амбиции.

    Амбиции ли?
    Ами много сме амбициозни. Българите са много, много убедени в своите качества и чувствителни към това как ги оценяваш. Ние, поляците, също. Нашият комплекс, е че имаме изтъкнати личности, а в Европа все още заемаме второстепенно място. Както е казал великият полския писател Гомбрович, неприемливата второстепенност може да унищожи разума ни. Трябва да приемаме второстепенността си. Да се гордеем, да я опазваме, а не да се комплексираме. Най-важно е да работим, да търсим в себе си най-прекрасното. И да не ни пука дали сме оценени или не.

    От Западна Европа са ни комплексите, нали? 
    Да, във всичко. Ние в Полша сме зависими от средиземноморската култура - Гърция, Рим, по-късно от английската и френската. Когато губим свободата си, най-известните ни творци се местят в Париж. С България е по-различно: славянската азбука, религията. Ето тук са разликите. Църквата на Кирил и Методий се е отделила от Ватиканската и се развива паралелно, а паралелните линии не се пресичат. Но аз никога не съм имал проблеми с това. Да Ви кажа, след 56-та полската комунистическа цензура беше слаба и имахме достъп до цялата световна литература, филми и др. Тогава много българи учеха полски, следваха тук. Не защото обичаха Полша, а заради достъпа до световната култура. Не само българи, и литовци…

    И чехи…
    Чехи може би, по-малко. Те винаги са били свързани повече с Германия, с Хабсбургите. Но от всички държави от Централна и Източна Европа ние бяхме най-свободни - говорим за култура, възможностите за достъп до световната култура. Затова имахме доста силна позиция сред нашите братята славяни.

    А сега, вижте парадокса – в комунизма гледахме повече полски филми, отколкото днес.
    Ами не е парадокс. Тогава бяхме в един лагер и се интересувахме едни от други. А днес светът е отворен. Сега филмите са зависими от цифровите платформи, или интернет платформи. Интернет е богът; той управлява света. Четвъртата световна война отдавна се води в киберпространството и ние несъзнателно участваме. Приемайки удобния интернет, приемаме и всички негови неудобства. Това е глобално, светът стана много еднакъв. Всички седим на един клон. Знанието се получава с един клик; така получаваме отговор на всеки въпрос.. Разстоянието между изтъкнатите и обикновените се съкрати. Смени се йерархията, направо изчезна. Това е най-голямата революция, откакто съществува цивилизация. Бъдещите историци с интерес ще изучават нашето време. Това са огромни промени, огромни! Престанахме да разговаряме, само се информираме. По един и същи начин съобщаваме, че е умряла майка ни и че сме спечелили милион. Просто информация! Към нея добавяме едно слънчице - и това е. Разбира се, опростявам, шегувам се, но е така. Мога да разговарям на чужд за мен език, защото това, което Вие държите в ръка, веднага го превежда. Прекрасно е, че всичко е по-лесно, по-кратко. Но същевременно е по-плитко. Знанието е повърхностно, човешките контакти - също. Знам, че всеки дядо на моята възраст говори така. Но понеже живея доста активно, имам право да го кажа.

    Какви са шансовете на полската и българската култура във века на интернет?
    Какъв е шансът ли? Да правим анимационни комикси! Националната култура... С последни сили я браним! Днес културата е световна. След 50 години английският ще бъде задължителен за всички. Само на сватби, погребения, кръщенета ще говорим на своя език. Светът се уеднаквява, всички сме напъхани в тази дигитална, кибернетична машина, дето я държите сега. Затова по-лесно ни манипулират: защото и на нас ни е удобно. Имаме отговор на всичко! Вижте как училищните програми убиват индивидуалността. Тестовете искат конкретни отговори. Зададен е и броят на символите. 2000 знака за есе. И ако напишеш 3000 гениални думи, не си преминал. Машината не приема, тестът е сметнат за 2000.

    Конфекция.
    Давам си сметка, че всичко, което казвам, е опростено. Че е прекалено лесен отговор на това, което става с нас, с цивилизацията. Но в моите думи има голяма доза истина.

    Той наистина брани националната култура. В Народния театър половината репертоар е полски. При това привлича зрители. Билетите свършват за няколко часа. Запазваш си три месеца по-рано. 99.9% от местата в залата се пълнят. Конкуренцията е силна: във Варшава има 35 театъра.

    И във Вашите въпроси, и в моите отговори го има следното: колкото повече светът се глобализира, толкова повече ще търсим корените си. Ще търсим самите себе си, нашите родини, отечества. Те са същността на патриотизма. Думата идва от patria - родина, отечество. И се различава от национализма, при който нацията, моето племе е правилното, важното. Към това няма добро отношение. А отечеството произлиза от историята, традициите, семейството, от много поколения. Няма по-добри и по-лоши родини. Тъкмо тези малки родини в глобалния свят ще опитаме да опазим. За да имаме усещането за реална връзка. Да не бъдем само граждани на света. Да, всички мечтаят да бъдем граждани на света, част от великото човечество, с равни шансове. Не! Равни шансове никога няма да има. Само интернетчето ни създава илюзията за това.

    Играли сте полски патриоти, включително в “Катин” на Вайда. Какво е полската чест? Какъв е полякът?
    Труден въпрос. Критериите ни се объркаха. Всеки има своя представа и не можем да се разберем.  В Полша, а и по целия свят богът е местоимението аз: аз, на мен, на мен се полага, аз имам, за мен това е важно. Това е най-голямата опасност днес, това оправдава лошотията: Нали разбирате, че за мен това е важно. И Вие отвръщате: Ами да, да, разбирам. Казвам го като човек, който чете лекции  и контактува с хора: през последните години това много се засили – да използваш собственото его като аргумент. Аз, аз.
    А какво е родината? Родината е продължение, не само генетично, но и културно, историческо, традиционно. Багаж от опит. Както в семейството: един ден децата се запитват кой е бил дядо им или прадядо им. Не преди да навършат 20 обаче. Така е и с обществата. Отначало не ти се занимава, но рано или късно идва миг на рефлексия: откъде съм се появил?

    И тук е трудността, казва Енглерт. Защото родината, изкуството, любовта опират до най-важното нещо. Което не можеш да измериш или претеглиш.

    То е невидимо, цифрите тук не работят. Негов поклонник съм, него огласявам и за него крещя. И не го давам на интернет!  Ето, любовта: тя какво е? Не може да се претегли, нали? А изкуството? То е опит за намиране на диалог или обяснение. За контакт с Бога, при невярващите - с духовността. Да се свържеш с нещо, което не разбираш; не знаеш отде иде. Накратко, с трансцендентното. Затова цялата класика е писана в стихове. Че как да разговаряш с Бог в проза? Трябва в стих. А днес говорим в проза; стихът е неразбираем. Но много бавно – казвам го като преподавател в Академията -  младото поколение започва да тъгува за нещо. Не знаят за какво. Но започват от поезията. Днес в Полша поетичните салони имат голям успех. Явно имаме необходимост да докоснем непонятното. Нали знаете, най-глупавият въпрос в училище е: Какво е искал да каже поетът? Аз питам: Ти какво мислиш? Ти какво чувстваш? Не ме интересува поетът. Интересува ме читателят. Същото важи и за театъра. Не това, което ние изпращаме от сцената към публиката, а това, което се връща от нея към нас: това е мярката за разбиране на творчеството. Единствената. Разбира се, не се изразява с цифри, но ние я усещаме. Ако трябваше да говоря сам, щяхте да чуете монолог на лош комедиант. А в разговора имам слушател. Щеше да е по-интересно за зрителя, ако имаше втора камера, която да показва как Вие ме слушате. Слушащият е много по-интересен от говорещия. Често го забравяме. Защото в интернет не слушаме, само се информираме.

    А какво слушате Вие? Коя днес е най-важната битка на Ян Енглерт, директора на Народния театър?
    Абе, битката с вятърните мелници.

    Дон Кихот ли сте?
    Мечтая за ред, но не обществен. Мечтая си да се върнат задължителните етични критерии. Безграничната свобода е анархия. Но свобода с граници е робство.

    Цензура.
    Не, робство! И сега, какво да правим със свободата? За да може тя да работи добре, са нужни критерии – етични и естетически. Сами трябва да ги създадем. За това си мечтая. Защото ги унищожихме напълно. Какво може и какво не може. Не в юридически, а в хуманистичен смисъл. Мечтая си за завръщането на хуманизма. За това говоря със студентите, с Вас. И така се опитвам да се държа в живота. Ситуацията в страната ни в момента е необичайна, разделението е все по-видимо. Караме се все повече. Тук аз имам само един критерий – етичния. Само него. Не ме интересува дали някой е ляв или десен. А дали е подлец или честен. Дали играе чисто; почтено или непочтено. Този критерий е само мой. От него нищо не следва. Но ще се придържам към него.



    Ян Енглерт е полски актьор, режисьор, преподавател и директор на Народния театър във Варшава. В България е известен с ролята си на отец Ередия (главната мъжка роля) във филма "Осъдени души" на режисьора Въло Радев. Ян Енглерт е носител на орден "Златен век" - печат на Симеон Велики за принос в българската култура.

    Публикувано на 02 ноември 2018