\
  • Йонас Люшер: За Европа трябва да се борим всеки Божи ден



    Йонас Люшер, швейцарски писател. „Пролетта на варварите“, дебютният му роман, разтърси читателите през 2013. Криза заварва английски юпита на сватба в Тунис. И става страшно: кредитните карти изчезват, заедно с всички задръжки. Богаташчетата се превръщат във варвари, преди да открият себе си.
    Арабската пролет го сварила насред писането и веднага влязла в книгата. А Брекзит го стреснал. Сякаш дошъл направо от неговия роман.
    Героят в “Пролетта на варварите” също е швейцарец. За разлика от писателя, той наблюдава, без да се замесва, по швейцарски.

    Господин Люшер, ще залезе ли Европа във варварство?
    Надявам се да не залезе. Но усещам, че варварството се шири. Под формата на показно, надменно мъжкарство в политиката – грубо и брутално. То настъпва повсеместно.

    Заради „мачосите“ в политиката ли?
    Да.

    А може би нормалните хора избират други нормални хора като тях.
    Да, но действително някак си „мачото“ или „мъжът над всичко“ се връща отново под една напълно брутална и груба форма. Плашеща. И това ме притеснява.

    Ще надделеят ли силите на светлината над силите на нощта? По-скоро песимист ли сте, или оптимист?
    Да, когато човек чете книгите ми, може да остане с впечатление, че съм заклет песимист.

    Има си хас.
    Но у мен е останал и оптимизъм. Иначе нямаше как да пиша романи. Всеки писател храни чувството, че все някак животът ще продължи. И че има смисъл. Ето, светът е напреднал значително за 150 години. Гарантирани права за жените и малцинствата, социална държава. Но се боя, че над постигнатото е надвиснала сериозна заплаха.

    Това се пита човек. Пишещият антиутопии песимист ли е или оптимист? Например Оруел песимист ли е бил или не?
    Не, не е бил.

    Бил е социалдемократ, също като Вас, нали?
    Да. Точно така. Като социалдемократ винаги трябва да се бориш. Нещата могат да бъдат и по-добри. Вярвам в това.

    А сегашната социалдемокрация изход ли е? Тя май се превърна от работническо движение в клуб на интелектуалци.
    Даже и това не е. Щеше да е добре, ако беше станала интелектуален клуб. Не виждам чак такъв интелект, даже хич го няма. Социалдемокрацията изпадна в дълбока криза. Отчасти по своя вина, а и много неща се промениха коренно. Работническата класа със синдикатите вече не е така видима. Но социалдемокрацията може да бъде партията на днешния ден, ако най-сетне преоткрие себе си. Защото днес имаме нова индустриална революция. Напълно хаотичен цифров пазар на труда, нов тип монополи, нещо като необуздан дигитален манчестърски капитализъм. И именно сега социалдемокрацията е призвана да въведе отново ред в нещата. Като в миналото. Само че този път трябва да стане по друг начин.  И да се върнем към историята и корените на социалдемокрацията.

    Вие все критикувате националистите. А днес те стоят зад работника и говорят това, което иска той. Като едно време левицата.
    Това винаги е било тактика на десния популизъм. Елементарна е! Да насърчиш хората да дадат воля на чувствата си. Като десен популист даже ги насърчаваш. А ако се върнем към зората на социалдемокрацията, тя е възникнала от просветителски кръжоци и е просвещавала работниците. Да развият увереност в собствените си сили, като придобият нови знания. И да осъзнават чувствата си. Това обаче вече е забравено, разбира се. За подобно нещо се искат усилия.

    Вие сам  полагате усилия. С философа Цихи бяхте насрочили голяма, масова демонстрация на 13 октомври 2018. Каква обаче се оказа реалността?
    Да-а-а, реалността! От една страна отрезвяваща. Разбра се колко трудно е да изведеш на улицата хората в името на Европа и против национализма.  

    Очаквахте да се включат милиони.
    Да кажем, че искахме да дадем силен знак. По този пункт се провалихме. От друга страна обаче в 54 града в Европа се проведоха демонстрации. И то главно в държавите, където положението с десния популизъм е драматично  – в Полша, Италия, Австрия. В Полша се проведоха 10 демонстрации, в Италия – две. В държавите, в които се шири нищета, също имаше. А другаде изобщо нямаше никакъв отзвук. В България например.  

    Ами да. Какво чувства писателят, когато се сблъска с реалността?
    Става по-скромен. Политическата активност е много трънлив път. Дни наред говориш по телефона, пращаш имейли, убеждаваш, ставаш досадник. Но някой трябва да го върши. Политиката си е доста тежък труд.

    Защо хората не възприемат Европа като свое благо?
    Защото свикнаха прекалено много с нея.

    Мислите ли?
    Да. Хората вече изобщо не осъзнават колко много са обвързани в ЕС. Какво изобщо означава Европейският съюз. Защото политиците непрекъснато говорят за европейската идея. Даже яд ме хваща. Европа вече не е само идея, а факт. Факт, в който живеем.  

    И никой не е загинал в името на Европа, освен няколко украинци на „Майдана“.
    Точно така. Не ни е струвала нищо. А сме получили свободата да пътуваме, да следваме в чужбина, относително добре си живеем в този Европейски съюз. И един от малкото, може би единственият, положителен ефект на Брекзит е, че на хората им става ясно, колко дълбоко вече сме се сраснали в кореновата система на Европа. И какво означава в действителност един опит за раздяла с нея.

    Значи обичаме Европа, защото сега я губим.
    Да, разбира се.

    И ще я загубим ли?
    Още не е настъпил моментът. За Европа трябва да се борим всеки Божи ден.

    Защото и тя е смъртна…
    Ами да, естествено. Ако сега излязат британците, след тях две-три други държави, после италианците… ще стане много трудно. Тази Европа скоро ще се превърне в история.

    Вашата гледна точка е много интересна. Швейцарец сте, героят в книгата Ви също е швейцарец…
    Да.

    А Швейцария всъщност е в ролята на наблюдател -  гледа отстрани, не се включва, не участва. Това също ли е позиция?
    Да, но евтина. Швейцарците също имат полза от ЕС и от връзката със света. Но в Швейцария мислим глобално, само когато става дума да се печелят пари. Иначе очакваме да ни оставят на спокойствие. Това просто не е възможно.

    А пък ние, в България, все искаме да бъдем „Швейцария на Балканите“.  Може ли Швейцария да бъде идеал?
    Да. И това е другият въпрос. Според мен Швейцария има много какво да предложи на Европейския съюз. Имаме дълга традиция как се живее като една смесена нация, с много езици, с различни култури. Имаме традиция на пряка демокрация, която е чудесна. Е, и тя не се справя без известни проблеми, но въпреки тях аз бих я защитил винаги. Според мен швейцарската политическа система – колкото и критичен да съм спрямо Швейцария – има какво да предложи. И именно за по-малки държави като България – в България живеят малко над седем милиона души, в Швейцария малко под осем – близки сме по големина. И двете държави имаме планини. Да управляваш в широки коалиции - в Швейцария не играят роля силните политически фигури, защото нямаме председател на правителството, а само съвет на министрите на федералните провинции,  Федерален съвет - всичко това са неща, за които Швейцария действително може да послужи за пример. Донякъде, разбира се.

    Може ли да се очаква от  писателите да бъдат водачи? Да казват на масите кое е добро и кое – лошо? Пряко, не посредством книгите си.
    Не мисля, че по принцип това може да се изисква от тях. Или да се очаква. За много автори това е ужасяваща представа. Има автори, които искат да си седят в къщи и да си пишат книгите. И няма нищо нередно в това. Правилно е. Но мисля, че днес живеем във време, донякъде драматично. Или поне обезпокоително. И ако има човек възможност – и това не се отнася само за писателите, а и  за журналистите, за всички граждани - той трябва да направи нещо.

    Пишете много за алчността.
    Да.

    Разбрахте ли откъде се поражда толкова алчност в наше време?
    Алчността е дълбоко вкоренена у нас. Но притежанието ни радва за кратко. Именно това е лошото – за кратко! После ни се дощява нещо повече. Да, трябва да свикнем да живеем с тази антропологична постоянна величина. Но можем и да се отърсим от нея.  

    Така е, тя е вечна. Но днес достъпът до алчността не стана ли твърде лесен?
    Да! Живеем в изумително материалистичен свят. Но сякаш има известна промяна в нагласите напоследък. Преди десетина години една немска верига за електроника сложи реклама „Да си ненаситен е шик“. Свърши работа. Хората си казаха „Ами така си е!“ Но днес едва ли биха избрали тази реклама. Вече имаме малко по-критично отношение. Май климатичните промени полека-лека дискредитират идеята за непрестанен растеж. И това също е важно, нали?

    Да си ненаситен не може да бъде шик, нали?
    Не! И алчността не е шик. Но през осемдесетте и деветдесетте години на миналия век така ни продаваха много неща…. Да, смятам, че това е проблем. Както и идеята за непрестанен растеж. Просто не се получи.

    Трябва ли да се мине през варварство, за да дойде пролетта?
    Не, не мисля. Защото варварството означава гибел на много хора. Да, мнозина искат всичко да бъде сринато из основи. Затова в Бразилия избраха Болсонару. Затова беше избран и Тръмп. И Салвини. Тези хора рушат. Искат да рухне всичко и после да почне нов градеж. Но това ще струва живота на много хора.

    Но в книгата Ви е тъкмо така.
    Да. Но това би довело до невъобразими жестокости. Трябва много да внимаваме какво си пожелаваме. В революциите хората губят главите си.

    А може би викаме варварите с тайното желание никога да не дойдат.
    Според мен с варварството трябва да се борим. Да, със сигурност. Слабите ще трябва да страдат най-много, ако варварството тръгне да напредва…

    Но с „Брекзит“ реалността сякаш надмина книгата Ви…
    Направо ме стресна, когато се случи. И се надявам все някак да се намери изход от това положение, защото твърд Брекзит би означавал следваща финансова криза.

    Чувствате ли се като пророк?
    Надявам се, не. Не.

      
    Йонас Люшер е швейцарски писател. Създава новелата „Пролетта на варварите“, за която получава литературните награди „Франц Хесел“ (2013) и „Ханс Фалада“ (2016).

    Публикувано на 12 януари 2019