АКТУАЛНО

Сподели

ИЗПИТАНИЕТО И СИЛАТА

Или за раждането на балканските нации




Бойко Василев
„Аз пък по националност се чувствам богомилка”.

Дамата хвърли това изречение на масата, когато разбра, че срещу нея стои българин. Едва не изтървах хлебчето, но се овладях: храната беше скъпа през февруари 1994-та в обсадено Сараево и ние с оператора Христо Обрешков не можехме да изпуснем закуската в прочутия „Холидей Ин”.

„Богомил”не е националност”, отбелязах плахо и докато погледът ми не изпускаше непознатата журналистка, дясната ми ръка зашава за ново хлебче. „А „мюсюлманин” националност ли е?”, контрира ме тя. „Ами не е”. Но дългогодишният стопанин на Югославия Йосип Броз Тито беше решил въпроса така: „мюсюлманин” с малка буква е религиозна принадлежност, „Мюсюлманин” с главна буква – националност. Идеята беше и босненските мюсюлмани да бъдат нация.

Дотогава бе сложно. По турско време те бяха „турци”; в книгите на Иво Андрич това ясно личи. Сърбите ги припознаваха като „ислямизирани сърби”; така са самоопределяше другият гениален босненски пистател, Меша Селимович. Хърватите пък ги нарекоха „ислямизирани хървати”, дори „цвете на хърватството” по времето на усташката Независима държава Хърватия. Самите те основаваха организации с името „мюсюлмански”; някои пък просто се назоваваха „югославяни”. Не даваше стопроцентов ключ и Средновековието, когато съществува държава с името „Босна”, в нея обаче има и православни, и католици, и богомили от т.н. „босненска” църква. Но когато през 1992 избухна войната, нация трябваше да бъде създадена. И тя се създаде пред очите ми.

Как така трябваше, ще попитате. Отговорът е прост: имаше изпитание, имаше и подкрепа; усещане за сила и слабост в едно. До средата на 1994 босненските сърби, хървати и мюсюлмани воюваха всеки срещу всеки. Мюсюлманите главно губеха, светът обаче бе с тях. Притиснати от две етнически групи със силен национален тил, стреснати от провала на идеята за единна, гражданска Босна и Херцеговина - но озарени от съчувствието на глобалните медии - мюсюлманите трябваше да се определят. Бързината, с която го сториха, ме порази.

През зимата на 1994 те още спореха. „Какви сме? Мюсюлмани, босненци или бошняци”? „Мюсюлманин” е религия, а „босненец” /”босанац”/ са всички в Босна, включително сърбите и хърватите. Запазил съм вестникарски изрезки и спомени от 1995-97, когато новата нация се създаваше в крачка. През 1998 г. заварих въпроса решен. Определението „бошняк” се наложи окончателно. То се оказа толкова успешно, че днес „бошняци” се наричат много мюсюлмани в Санджак, Черна гора и дори Македония. Войната не беше оставила време за умуване: погромът и победата свършиха работата.

Помня покойния проф. Атиф Пуриватра, един от кодификаторите на самостоятелния босненски език. Преди войната той бе привърженик на „мюсюлманската” теория и противник на „бошняшката”, която определяше като анахронизъм. Но впоследствие се примири с бошняштвото. Попитах как да отличим новия език от сръбския и хърватския. Професорът призна, че разликите са малки. Интересно беше продължението: босненският език съществувал още в 1463 г. и бил основата на другите два.

В националния кипеж, съпътствал разпадането на Югославия, въпросите за нацията и езика се политизираха докрай. Теорията на д-р Фройд за „нарцисизма на малките разлики” беше доказана на Балканите: колкото по-малки разликите, толкова по-голям конфликтът. В Загреб си взех речник на разликите между сръбския и хърватския език, в Белград видях книга, според която хърватите са сърби католици. Въвеждането на езиковата норма „б/х/с” – „босненски, хърватски, сръбски език”, подредени по азбучен ред на латиница - стана източник на смешки и конфузи, но се утвърди. Появи се и официален черногорски език; за черногорската нация се бе погрижил Тито.

Следях тези неща внимателно. И причината не бе чарът на дамата с хлебчетата, а формирането на македонската нация, заместила за рекордно кратко историческо време българското самосъзнание в Македония. Дотогава не разбирах логиката на прехода: как си бил един и изведнъж се превръщаш в друг. Югославските войни ми показаха как.

Това, че нацията е политическа конструкция, е познато клише. Въпросът е могат ли конструкциите да се градят целенасочено – или възникват под влиянието на сложни обстоятелства. В началото на 19-ти век княз Метерних се опитва да понемчи галицийските поляци, като първо ги превърне в „истински галицийци”. Внимателен читател на историята, сръбският държавник Стоян Новакович предлага същия подход за Македония през 1888 г: „Тъй като българската идея ... е пуснала дълбоки корени в Македония, аз мисля, че е кажи-речи невъзможно да бъде разколебана съвсем, изнасяйки срещу ѝ само сръбската идея... На сръбската идея от помощ ще ѝ бъде някакъв съюзник, който би бил твърдо срещу българизма... Този съюзник аз виждам в македонизма... С никого българите не могат да се намерят в по-непримиримо положение от македонизма”. Да напомним, преди 80-те години на 19-ти век идеята за отделяне на македонското от българското е периферна и екзотична. Намираме я защитена у няколко македонски стипендианти на Новакович и разобличена в една статия на П.Р.Славейков във в-к „Македония”.

Любопитното е, че и Метерних, и Новакович не успяха. Галицийска нация така и не бе създадена, а непосредствено след 1888-ма българската идея отбеляза най-бляскавите си върхове в Македония. И когато през 1913 г. Сърбия взе Вардарския й дял, тя игнорира обиколния подход на Новакович и направо обяви македонците за „южни сърби”. Силният си тласък македонизмът получи много по-късно, с прочутата резолюция на Коминтерна от 1934 г. Но междувременно нещата се завихриха според баланса на изпитанието и подкрепата.

Първо това се случи с българската идея в Македония. Тя се роди с националния подем в началото на 19-ти век и се кали в битките за независима църква и политическа свобода. Нейните герои бяха Джинот, братя Миладинови, Пърличев, Делчев, Груев; нейните победи – Българската екзархия, БМОРК, ВМОРО. Нейната сила и слабост се отразиха най-добре в Илинденското въстание от 1903-та. Въодушевени от силата на Комитета – и притиснати от размерите на погрома - македонските селяни станаха още по-твърди българи. Така може да се обясни парадоксът, че много села в Костурско, Леринско и Серско отхвърлиха гръцката Патриаршия и приеха българската Екзархия не преди, а след Илинденския погром. Да потръпнеш пред изпитанието и да усетиш силата – явно така се раждат нациите.

Само че изпитанието трябва да балансира силата. Отслабне ли тя, заредят ли се погром след погром, не се ли укрепи навреме националната идея с държавна структура /училище, църква, армия/, балансът се пропуква. В Македония натежаха погромите: обръщането на младотурците срещу ВМОРО през 1909-10, поражението през Междусъюзническата и Първата световна война, дебългаризацията в кралска Югославия и Гърция, конфузният /и, впрочем, доста некадърен/ опит за интеграция през Втората световна, чистките след нея, коминтерновската политика, бежанските потоци към България, Австралия, Америка. Така, бавно и полека, македонизмът увеличаваше шансовете си. Накрая, той укрепна като нова идея и механизъм за мобилизация срещу травмите от погромите, а зад него застана цялата сила на Титова Югославия.

Остава само да се запитаме как хората преживяха това. Защото конкретни личности трябваше да изтърпят товара на прехода – от българи да станат македонци. Веднъж разговарях с известен интелектуалец от Македония, чийто баща, също интелектуалец - философ, е разстрелян като българин през 1944. Човекът ми разказа как израснал като „народен враг”: „Когато ме питаха какъв ще станеш, казвах „емигрант”. Това слушах вкъщи”. Не посмях да го питам дали се чувства македонец. Стори ми се, че нямам право.

Също толкова трагична е съдбата на онези, които съзнателно решиха да градят македонизма с убеждението, че той носи по-доброто решение за Македония. Хората на прехода и техните терзания: това е глава, която чака своя разказвач. Ранният македонист Кръстю Мисирков стана представител на българите в Бесарабия, а после се върна в България и умря като българин. Същият път избра половин век по-късно Венко Марковски. Девет години по титовите затвори смазаха Методи Андонов-Ченто. Панко Брашнаров умря в югославски концлагер, Павел Шатев – на бунището в Битоля. „Вината” на тези хора бе, че веднъж приели да се гради македонска нация, не приеха тя да се гради напук на българската. Трагедията им бе, че не можеха да го спрат.

За разлика от други /Колишевски, Ристовски, Конески/, те не търсиха в македонизма кариера, а решение. Днешна Македония ги реабилитира. Жалко само че там честват триумфа на техните идеите, но забравят бездната на техните съмнения. Обяснимо е: силата въодушевява, слабостта поражда неудобни въпроси. Финалната фаза на националния градеж не търпи колебания. Нация се прави категорично – раз и прас. За няколко години работата е свършена и утрешните поколения трябва да приемат, че нацията на бошняците или македонците е тук от памтивека. Това, че някой е разсъждавал върху „богомилската хипотеза” или е загинал, защитавайки дядовия си избор, ще остане за жалост бележка под черта.

Прочее, за съвестния човек преходът е прокълнато място. Между двата свята бродят мощни само вампирите. Ако си справедлив и виждаш полутонове и светлосенки – или, не дай Боже – търсиш истината, по-добре се дръпни да минат правоверните кариеристи.

Те ще нахлуят като стадо подивели бикове, а историята, тази пресметлива куртизанка, послушно ще се изтърколи подире им.

Публикувано в сп. „L’Europeo”
Content Management Powered by UTF-8 CuteNews